Моята гледна точка на треньор при подготовката на Вероника Борисова
Съдбата ми се обади една вечер. Беше синът ми, който е студент в Стара Загора. Попита как една приятелка може да се подготви да бяга 10 км на маратона в Стара Загора. Първо доста разпитах за подготовката й и дадох наставления. В следващия миг бях седнала на компютъра и съставях програма за момичето за следващата седмица. Пратих я и мислено загризах пръсти – какво ли ще излезе?…
Веднага след това той ме свърза с Вероника и започнахме да си пишем в месинджъра.
Имахме 6 седмици до старта, а Вероника тъкмо беше приключила зимната сесия и не беше тренирала повече от месец. Това беше крайно неприемливо. Не ми се искаше да се форсира. Знам какво е когато кръвта ти кипи и много, ама много искаш да се състезаваш. Когато си млад и чувстваш, че можеш да победиш, а нищо не може да те спре да тренираш. Но аз знаех, че стената, в която може да се сгромолясаш от претрениране, много боли. Другото, което ме притесняваше, беше как да укротя ентусиазма й, който витаеше във въздуха. Знаех, че може да постигне много, но кое постижение би я зарадвало?… Защото все пак в маратона участват много сериозни атлетки.
Наех се да й помогна, защото разбрах, че тренира редовно във фитнеса и че предишната година се е готвила за спринтово състезание, знаеше какво е загряване за тренировка, какво са бегови упражнения, ускорения, стречинг. Каза, че ходи и на кик-бокс. Показа ми снимки на уредите, които имаше в квартирата – гирички, ластици и прочие неща за „изтезание“.
Знаех, че най-трудното за Вероника ще бъде да прави бавни, равномерни бягания, но ги оставих без коментар – трябваше да гради издръжливост. Тя ми написа в чата, че досега не е бягала без да спира повече от 5 минути и то на пътека. Прехапах устни и написах нещо окуражаващо.
Знаех, че толкова енергичен млад човек не може да „седи мирен“ и да прави дълги бягания, без да роптае, затова без всяко угризение включих фартлеци и интервални бягания. Тя нямаше как да ходи на стадион, а аз не бях там да измеря дължините на алеите в Аязмото. Така че се опитвах да сведа нещата до къси отсечки от по 50-100 метра, които тя щеше да успее да прецени на око. Знаех и че градинките в градовете са приблизително 300-350 метра обиколката, така че това беше другият ориентир. И крайният вариант за формулиране на тренировката беше времето – казвах й колко минути да разгрява, колко да бяга бързо и колко да е това бързо, както и колко да почива. Не знам как се е справила, но не мисля, че е било лесно – за дължината ли да мисли, за темпото ли. Освен всичко имаше и много ангажименти и тренираше много рано сутрин или пък късно вечер. Пак гризях нокти – притеснявах се и я молех да тренира в града, на осветени места.
Вероника има изключителен дух и чувство за себеирония и комуникацията ми доставяше огромно удоволствие. За второто трябваше малко да я спирам – спортът и постиженията имат повече нужда от помпане на самочувствието, а иронията оставяме само за лек привкус. Но един ден й казах, че ако още веднъж каже нещо лошо за себе си, ще пише сто пъти колко е готина. Бях в ролята на лошата госпожа.
На втората седмица Вероника си дойде в София и се видяхме на НСА, където имах занятия. Видях много добра физика и отлично темпо – разбрах, че нещата ще се получат. За жалост навън беше минус 17 градуса, а ние опитахме нещо като тренировка в залата на НСА, която беше препълнена. Исках да видя как бяха. Всъщност бягаше с лекота, но с това бързо темпо нямаше да издържи 10 км, затова я помолих да не влага такова усилие, когато стъпва и да не оттласква толкова. Другото беше енергичното движение на ръцете – то е характерно за спринтьорите, но при дълги бягания изразходва енергия, затова говорихме и за тях. Тя изпълни всичко. Последно й показах няколко упражнения за статичен стречинг, уточнихме и темпото за разпускане.
Това, че имахме 6 седмици не беше много добре, защото всъщност тя трябваше да почива последната, така че оставаха 5. Но това не й го казах в началото. По-лошото беше, че няколко пъти тя навехна глезен и един път се разболя. Разбира се, коригирах плановете и я оставях да възстанови. Е, Вероника не може да почива, но поне донякъде успях да й го наложа.
Най-зле беше положението с глезена, който тя навехна повторно, а към него добави и другия глезен. И това беше десетина дни преди старта. Вдишах дълбоко и си казах, че е време да почива – има достатъчно добра база, млада е, успя да направи няколко дълги бягания, като достигна до 55 минути – знаех, че ще се справи, щом е изтърпяла такава досада, като бавното дълго бягане, ще се справи и на състезанието.
За щастие момичето успя да „се вдигне“ и направи още няколко тонизиращи тренировки в последната седмица, с бинтовани глезени.
В деня преди старта аз пристигнах в Стара Загора и залепих кинезиотейп на глезените й, дадох й един чифт мои маратонки за бягане (нейните бяха за фитнес), които ми бяха малки и я пратих да разгрее малко и внимателно.
За старта на 10-те километра се разбрахме да не бърза, да тръгне и поддържа темпото, с което е бягала 45 минути и на обръщането на 5-ия километър да си прецени силите и спрямо това да реши дали да забърза, дали да забавя или пък да продължи по същия начин. Аз също щях да застана на старта, гонейки 50-те минути.
Старт. Вероника лети пред мен. Реших, че съм адски бавна и опитах да я настигна. Да, летеше с 4:45 на километър. Тя нямаше часовник, с който да си засича тренировките, а Страва нещо не я хващаше добре и нямах представа за реалните й възможности. Така че допусках да е доста бърза. Оказа се, че все пак е тръгнала по-бързо и след това регулира темпото.
Половин километър след като преполовихме дистанцията я видях. Бягаше бодро и невъзмутимо с лека стъпка – така се зарадвах и извиках: „Браво, Вероника! Много добре!“ – тя за малко излезе от унеса на музиката и пусна тънка усмивка. После ми разказа, че след като обърнала, на изкачването й минала мисълта да ходи, но бързо я отхвърлила.
Изключително съм радостна – Вероника успя само за 6 седмици, от едва 5 минути бягане на пътека да надгради до бягане на 10,5 км за 1 час и 2 минути без прекъсване, с равномерно темпо и забележителен финален спринт.
Знам, че накрая в нея вътрешно се бореха две емоции – от това „Успях, успях, пробягах 10 километра!“, до другото – „Не се класирах при първите“. – Всички сме така, Вероника, но ми се ще да вярвам, че блясъкът в очите ти на финала не беше само от слънцето, а от радостта ти от себенадминаването.
Знам, че си непокорна и непримирима. Всеки път, когато не ме слушаше и правеше нещата по своя начин, се радвах тайно – такива хора като теб успяват, а треньорите – смятам, че са, за да опитват да вкарат в руслото такава буйна река от енергия, непокорни мисли и емоции. Продължавай да се забавляваш! За мен беше огромна радост, че ми се довери!
Вероника за първите си състезателни 10 километра
Първи маратон
Дистанцията, на която се състезавахме с Вероника, бе част от събитието Маратон Стара Загора. Ако трябва да бъдем точни, маратон се нарича единствено дистанцията от 42, 195 км
Даниела Манева бе един прекрасен треньор за мен. Изготви ми програми, съобразени с нивото ми в определения етап от подготовката за маратона. Беше на разположение винаги, когато имах въпроси към нея. Даваше ми насоки и съвети. И най–важното – всеки ден ми пишеше, за да разбере как е минала тренировката, която съм правила за деня и как се чувствам след нея.
Много пъти ми се появяваха мисли като: за какво ми е да бягам 10 километра, никой не ме гони; уморена съм днес; не ми се тренира; недоспала съм; имам да уча… Ако не беше постоянната комуникация между нас, щях да се скатавам от тренировките.
Накратко за мен. Аз съм на 23 години, студентка в четвърти курс по ветеринарна медицина, веган и с известна спортна култура. Висока съм 171 см., около 63 кг. и никога не съм бягала над 5 минути без почивка. В началото на март месец си поднових тренировките по кик-бокс, които трябваше да съчетаем с тези за маратона.
Февруари месец едни момичета ми казаха, че на 31 март, ще има 10к маратон в Стара Загора и ми предложиха да бягаме заедно. Аз се съгласих веднага – ново нещо, не съм го правила, любопитна съм и така. Щях да се готвя сама, но се сетих, че майката на съквартиранта ми (Даниела) е участвала в много, много, много такива състезания и реших да я попитам за насоки. Тя ми предложи направо да ме тренира. Бях толкова радостна! Аз си нямам представа от този спорт и информация за тренировките и подготовката за маратон, щях да търся в You Tube.
От нея имах изготвена програма за всяка седмица до състезанието. Записвах си тренировките на Strava. Видяхме се на живо, за да ми коригира формата на бягане и да ми даде още насоки за тренировките и маратона. Имахме около 5-6 седмици до 31 март. В първите три дни от тренировките правих кратки почивки по време на бягането. Бях меко казано разочарована от себе си: „Как е възможно да съм толкова кекава? Едни 30 минути ли не мога да избягам без да спирам, та аз едвам се движа“. Но лека полека започнах да свиквам, а и след като ми беше показано как точно трябва да бягам, нещата станаха по-лесни. Най се зарадвах, когато за първи път бягах 30 минути без почивка и то, смея да твърдя, с доста прилично темпо. Тогава бях сигурна в себе си, че мога да избягам всяка дистанция с нужните тренировки и постоянство.
От програмата най-обичах фартелките (Вероника така наричаше фартлеците), не мога да си кривя душата, това ми бе най-любимото – Лесни и БЪРЗИ!
От време на време ме хващаше мързелът и то доста сериозно. А и онези мисли, които ми се прокрадваха в главата… Но, добре че поддържахме постоянна връзка през това време, иначе щях да почвам и да спирам, да почвам и да спирам с тренировките.
Всичко вървеше добре, ама то не може да е само добре, трябва и малко зле да има. Седмицата преди тази на маратона успях да си навехна и десния крак (левия го бях навехнала преди 4 дена на една равна пешеходна пътека). Минаха ми болежките преди маратона. Даже Даниела ми беше лепнала кинезиотейп и ми подари маратонки за бягане. Всичко точно.
Денят дойде! Всички състезатели са пред общината и се разгряват. Реших и аз да се поразтегна, но по-скоро гледах всичко и всички около мен. (Вероника пропуска, че се успа сутринта и закъсня, иначе щеше да й се наложи да разгрява, а не само да „поразтяга“) Илиян – съквартирантът и Мими дойдоха за морална подкрепа. Малко преди началото се видяхме и с Даниела. Тя също щеше да участва на 10 км. Бях развълнувана. Толкова много хора на едно място, дошли да правят едно и също нещо – да бягат.
Набутахме се близо до старта и след няколко минути трябваше да тръгнем. Малко се притесних, ама то нормално, все пак ми е първо състезание. Когато стартът беше даден, малко се поизхвърлих с темпото, но след около 5 минути си спомних какво ми беше казано „Не тръгвай много бързо и не се увличай по бързите състезатели. Поддържай темпото от тренировки, а накрая виж за какво имаш сили.“ Бях си пуснала музика, за да мога да издържа първите 10 минути, докато влезна в ритъм. След като се качих по моста от бул. „Цар Симеон Велики“, махнах тапите. Опитвах се да държа равно темпо. Даниела отдавна ме беше задминала и аз си тичках бавно сама. От време на време си отпивах от портокаловия сок, който бях изцедила сутринта (повече няма да правя такова нещо, още по-жадна ставах) и се чудех къде е обръщалото. Няколко пъти ми мина мисълта, дали да не походя малко – и други виждам да ходят, малко почивка… НЕ ГО НАПРАВИХ, ЗАЩОТО ЗНАЕХ ЗА РАЗОЧАРОВАНИЕТО, КОЕТО ЩЕШЕ ДА МЕ ОБЗЕМЕ ПО-КЪСНО, А И ПО-ТРУДНО ТРЪГВАМ, СЛЕД КАТО СЪМ СПРЯЛА ДА ТИЧАМ. Най-сетне се довлачих до това обръщало. Пих вода в движение и си оплаках съдбата (все пак трябваше и да се върна). Беше по-трудно, но пък когато подминавах някого, много се радвах. Слизането от моста беше ужас, метрите преди правата отсечка на затворената част от булеварда бяха ужас. Едно от нещата, които ме крепяха, беше мисълта за спринта, който щях да ударя, само да стъпя там. Бавно, бавно се влачех до тази отсечка, че да запазя някоя силица. И като завих на нея и видях финала, ударих един от най-силните спринтове в живота си. Не знам колко метра бяха, но като започнах да подминавам други бегачи – ааа, кеф! Един мъж ме хвана с крайчеца на окото си, че го догонвам и опита да ме изпревари, но не можа. Подминах го и се опитах да изпреваря едно малко момченце, което беше пред мен. Много весело ми стана в този момент. Бягам с всички сили, а малкият няма стигане. Преминах финала след него. Бях се изплезила по едно време (помага когато си се озорил), но добре че Мими не ме беше снимала тогава. За сметка на това беше хванала момента, когато се мъчех да догоня момченцето (красота). След като финиширах, дадох всичко от себе си да не легна на земята и да продължавам да дишам. Беше уникално изживяване! Никога не съм бягала час и две минути досега. Бях толкова горда от себе си, че успях и не спрях по време на маратона! Обзема те едно странно чувство, когато сте много хора на едно място, правещи едно и също нещо. Някой ден, ще го повторя отново.
Нямаше да се справя така, ако не ми беше отделила от времето си, за да ме тренираш и държиш в строя (така да се каже). Безкрайно съм ти благодарна за всичко. Научи ме на много неща, които прилагам и до днес в тренировките. И най-важното за мен бе, че на 31 март аз дадох всичко от себе си и преборих себе си, въпреки умората. Благодаря ти!